Институцията на брака често не успява да изпълни обещанията, дадени на сватбения ден. Бракът е – поне в т.нар. модерно общество – структура, съчетаваща сигурността и любовните чувства с цел да подобри живота на двама души. От практическа гледна точка е и желана основа за създаването на семейство и за облекчаване и ускоряване на опита ни в живота.

Със сигурност всички ще се съгласим с това, че целта на брака е да подобри живота на двойката. И все пак тази хипотеза се сблъсква със забележителното ниво на разочарованията от брака, да не споменаваме и случаите на пълен провал. Иронично бракът понякога се превръща в оправдание за нещастието на хората.

Фактът, че повече от 50% от браковете свършват с развод е по-малкият проблем. По-голямата трудност е свързана с факта, че повечето от запазените бракове са нещастни. И много хора с прискърбие живеят по този начин.

Разводът, макар и буйно и потенциално плашещо преживяване, поне осигурява възможността да подобрим живота си. Оставането в апатията на един нещастен брак, замъглен от липсата на по-обещаващо бъдеще, може да е много депресиращо. И все пак много хора се обричат на такъв живот.

Много двойки с подобни взаимоотношения просто се отказват и не се опитват да подобрят брака си. И все пак страхът от развода ги държи заедно.

Факторът Страх

Страхът е най-голямата бариера пред израстването в живота ни. Много често хората буквално се страхуват да споделят истинските си чувства с партньора. Този страх има различни диапазони – от страха от развода и свързаните с него тревоги до избягването на разговора между съпрузите по отношение на брака, в който липсват интимност, страст или уважение.

Друг мъчителен страх е просто опасението да не останем сами. Когато запазваме брака си само от страх, емоционалната парализа, отравя връзката между партньорите. Хората, които не обмислят възможността за развод, дори когато са нещастни, и все пак са убедени, че бракът им няма да се подобри, спират да работят върху взаимоотношенията си. Това е най-лошият възможен сценарий.

Ако се окажем в тази позиция, е важно
• да се изправим пред страховете си.
Страхът от развод парадоксално елиминира шансовете ни да подобрим брака си. В следствие на това ставаме инертни и последващият застой и фрустрацията влошават още повече връзката ни с партньора.

Ако можем да преодолеем страховете, свързани с раздялата, тогава избираме да останем в брака, но не от страх, а по собствен избор. Това започва да облекчава хроничното състояние на неудовлетвореност и можем да започнем брачна терапия. С други думи, да преодолеем страха от развод не значи непременно да пристъпим към раздяла, а просто да бъдем наясно със себе си. Дали не се опитваме да запазим брака си поради грешните причини?

Страхът замъглява преценката ни и често участва в конструирането на образа на реалността. Начинът, по който гледаме на партньора, е оправдан от емоциите ни, в частност от гнева. Този гняв може да се е породил от части защото се чувстваме затънали в безнадежден брак.

Освобождаването от страха ни позволява или да създадем по-здрава връзка, или да продължим напред. И двата варианта са за предпочитане пред това да останем нещастни без да виждаме разрешение на проблемите в брака си. Страхът не трябва да бъде фактор при правенето на избора. В крайна сметка въпросът е колко щастливи заслужаваме да бъдем в живота си. Не е егоистично да смятаме, че заслужаваме да сме щастливи. Всъщност пренебрегването на личното ни щастие е лош модел за подражание и за децата ни, които вероятно на свой ред ще страдат от лоша самооценка, ако... имат родители, които предават себе си.

Факторът Деца

Друга водеща мисъл, свързана със страха от развода, е как ще повлияе той на децата. Със сигурност подобна голяма промяна в живота им няма да се приеме лесно. Разводът трябва да е добре обмислен и въвеждането на децата в новата ситуация трябва да се случва с емпатия, проницателност и обсъждане.

И все пак не много хора обмислят последствията от това децата им да израснат в дом с двама родители, но и да стават свидетели на конфликтните, нелюбящи и неотзивчиви взаимоотношения между родителите. Децата приемат като модел за подражание това, което виждат в поведението на родителите си.

Със сигурност всеки от нас иска най-доброто за децата си. И все пак е по-вероятно децата, израснали в такова семейство, да създадат на свой ред брак като този на родителите си. Още по-лошо – много родители си мислят, че децата им не забелязват, че има нещо грешно във взаимоотношенията на майката и бащата.

Иронията е в това, че в крайна сметка те ще приемат това като нещо нормално и ще гледат на брака като на разочароващо или конфликтно явление. Най-малкото сме длъжни да научим децата си, че някои бракове не могат да просъществуват и така да им дадем шанс да се учат от собствените ни грешки и да постигнат нещо по-добро в своя живот, когато стане време да се женят.

• За да бъдем възможно най-добри родители,
трябва да можем да служим за пример на децата си. Да живеем живота си, изправяйки се срещу проблемите и предизвикателствата и без страх. Не е ли това, което искаме и за тях? Ако изберем да запазим брака си, трябва да се посветим на процеса по подобряването му и да изградим работещ модел, който децата ни да усвоят.

Ако в брака ни вече няма вариант за щастлива развръзка, трябва да имаме смелостта да се изправим пред страховете си. Нека не твърдим, че предпазваме децата си като ги излагаме на влиянието на една нездрава връзка. Трябва да се изправим пред страховете си, да ги приемем и да изберем да запазим брака си единствено ако сме изпълнени с надежда и желание за развитие, а не, защото сме се предали пред идеята за нещастен живот.