Съзряването на децата ни поставя различни по сложност и разнообразни по проявление въпроси и задачи, както пред нас като възрастни, така и пред самите юноши. Какво да очакваме от юношеството – тази „ужасна“ възраст.И двете страни са се окопали в своята си гледна точка и не отстъпват дори сантиметър от убежденията си за „нищо неразбиращите възрастни” и
„неразбираемите, но вечно провокативни пубертети”.
Всъщност, както в повечето случаи и тук „истината” е по средата. За да достигнем до нея обаче, ние като зрели хора трябва да инвестираме известна доза разбиране, готовност за промяна, упоритост и най-вече търпение.
Едно от първите неща, на които е добре да обърнем внимание (и което, много дразни юношата) е отношението към него. Ако до сега сме „говорили на” е необходимо вече да „разговаряме с”. Много родители ще отрекат една такава нагласа, но ако погледнем честно и безпристрастно към начините, по които контактуваме с децата си, ще забележим, че често „ние знаем кое е най-доброто за теб”, „правя го за твое добро” или „как може да си такъв неблагодарник?-посветих си живота на теб, а ти?...”.
Разбира се, че не трябва да капитулираме пред юношите като родители, напротив, но вече е коректно да обсъждаме заедно визията и плановете, вместо да ги поставяме пред свършен факт, особено пък като е свързан с тяхното собствено бъдеще.
Следващият важен пункт се отнася към порастването и преминаването на вчерашното дете в света на възрастните. За много родители това разделяне с детето е изключително болезнен процес. В тази връзка мадам д-р Доминик Гобер, френски психиатър и психоаналитик, казва, че „юношеството е труден преход към автономността и сексуалността. То е процес на отделяне от родителите, на обособяване на зрялата сексуалност и на изграждане на способността да понесеш известна доза самота.”, а също така и: „Може би вместо “криза” днес ние по-скоро употребяваме термина “процес”, говорим за ”процеса на юношество”. От една страна това е времето, в което се изгражда и обособява сексуалността на зрелия индивид. А от друга, това е също много важно, в този период се извършва психическата работа, която ще позволи на юношата да се превърне във възрастен, да се отдели от родителите си и да заживее автономно, самостоятелно по отношение на тях. И затова има криза както при едните, така и при другите”.
Колкото и да е труден за нас като родители този процес на сепариране, е необходимо да приемем за собствена сметка болката и тъгата от случващото се, за да позволим на децата си реално да пораснат. Спомням си, преди доста години, когато влизах в казармата, терзанията на майка ми и опитите и да избегне тази раздяла, на които баща ми отговори: „Пусни да си отиде момчето, за да се върне мъжът”. Години по-късно осъзнах колко структуриращи са били тези негови думи.
Третият важен момент е да осигурим на младежите достатъчно лично пространство (както реално, така и психично), където да се чувстват спокойни и необезпокоявани от никого. Това е мястото, където те имат правото и свободата да търсят и откриват себе си, да бъдат тъжни, да се свият, или пък напротив-да се отдадат на собствените си фантазии и мечти. Това е мястото, където могат да бъдат насаме със собствените си мисли и със собственото си тяло, което сега търпи сериозни метаморфози и започва постепенно да се разпознава като източник на удоволствия.
Интересно е, че трябва да „освободим” едно пространство, където юношата сам да ни потърси и открие в случай на необходимост, тъй като поканата за разговор от страна на възрастният често се счита като натрапване. Реално младежът има все още нужда от диалог и подкрепа, но е много чувствителен към темите, които го вълнуват и често се опасява възрастните да не му отнемат крехкото и ефимерно усещане за свобода, което напоследък така го е завладяло.